Има сезони всякакви в живота ми досега.
Първа беше пролетта. Като семенце
малко, загърнато в пазвата на земята,
бавно покълвам и протягам нагоре ръце,
сякаш да достигна високото синьо небе.

Пролетта е моят рожден сезон. 
Зеленото покрива земята. Хукват да пеят
освободени рекички. Щурват се в небесата
събудени птички. В надпревара цъфтят цветя.
Тържетвувам и бленувам в живота.

После знойното лято дойде на страсти,
пожари и пепелиаща богато. Какво за
него да кажа не знам? Без думи ще
оставя целия този плам. След него се
чувствх доста морно, преходно и спорно.

Есента ми отива, цяла от барги прелива.
Има в нея все още нещо зелено, за 
младостта да напомня , украсена
на живота дотук със опитността,
увенчана с короната на любовта.

Има и жълто, ярко да грее, за слънцето
в небесата напомня, че то живот
дарява еднакво за всички, без разлика
на пол, вяра, обичаи или привички.
Кафявото е като земята плодородна.

Храни тя, лекува и брани. Изцелява
дълбоките рани. Оранжевото
на есента е за самочувствие, подхранва
себеуважение и подпомага всяко
добро и искрено намерение...

Най-прилича ми на есента червеното,
огненото и пурпурно, пламъка ми в
сърцето. Към него обръщам се винаги
при колебание или съмнение.
Безпогрешно и бързо идва решение.

За зимата нещо не ми се говори.
Гледам през прозореца студено
и като в рог е навън. Казвам си:
рано е още. Пролети нови предстоят
отсега. Да живее Любовта :)