Наскоро един приятел ме попита:
"Къде се губиш? Де се скита?"
Отвърнах му без много свян:
"Друмища много. Свят голям..."
Той приел играта, попита пак:
"А губила ли си се сама в гората?"
Уцели ме направо във сърцето
и ме върна обратно в битието.
Разказах му с голямо откровение,
моето последно приключение:
"Неотдавна излязох в планината.
Там уж имаше много хора, но
нямаше кого да заговоря.
Погледа ми се отправи нагоре,
където високо в небето,
издигаше се връх голям.
Отдолу изглеждаше на няколко крачки
и аз без никакви спирачки, устремих се
да го стигна и окото ми не мигна.
За мое най-голямо удивление,
оказа се невъзможно изпълнение.
В миг се озовах сама в гората,
по пътя си житейски във средата.
Озърнах се насам натам и ми се видя,
че страшничко е в пустата гора.
Доста дълго повървях, ръцете и
нозете си до кръв издрах, дордето
изведнъж отпреде ми изникна, поточе
буйно, бистро и пенливо. То стори ми се 
толкова красиво, че погледа ми прикова.
Увлечено във своята игра,  с безгрижие
и лекота, във пълна свобода, оставило
се бе на своята съдба...
В един миг взе, че ме съзря и ме повика:
"О-о я се виж, що чиниш ти тука?
Да не си объркала маршрута?
Виждам много ти се иска.
Ела и поиграй със мен, ако ти стиска!
Опитай да ме хванеш във ръка,
но дръж ме здраво, че току виж,
изплъзнало съм се и ти отново,
окажеш се с празни ръце и с
разбито от болка сърце..."
Усещате ли накъде отива таз
безумна инициатива?!
Да или не? Следва продължение...

Галчица, 03.03.2015, София