От малка случваше ми се така... И през деня, и през нощта сънувах, че живея в омагьосан замък.
Там зъл демон управляваше с желязна ръка.
Отдавна я нямаше там любовта.

Залите му бални, светли и просторни преди,
бяха станали затвор, изпълнен с болка, тъга и позор.
Надежда плаха в мъничкото ми сърце се беше притаила,
за хубавия край, на приказките страшни, във вълшебната сила.

За спасение бленувах едно.
На принца-герой, на белия кон, върху златното седло,
с вихъра на лудия галоп да се слея.
От този ден нататък дълго и щастливо да живея…

В живота ми случваше се така, че се припознавах. 
Срещах мъже, умни и талантливи,  
едни богати други красиви.
Срещах много непознати, далечни и непризнати.

Някои от тях и сега изгубени за себе си и за земята.
Безкрайно далечни също така и за небесата.
Ще се намерят ли някога? Не знам и не ме вълнува.
За себе си мога да кажа, че се опитах всичко да дам…

Е, не целунах жаба, нито видимо изглеждащ звяр,
но се разкрих изцяло и принесох в дар,
най-съкровеното от мене на този олтар…

Много патих и много видях,
докато сега вече разбрах, почувствах и осъзнах,
че принцът на белия кон е вътре във мен.
Това е моят дух окрилен.

Той е рядко красив и невиждан Пегас.
Той е приказен и вълшебен Еднорог.
Той е златното руно…
Наричам го Бог!

Как може чудо такова с прости думи да се опише!
Друго не ми остава освен да отворя вратата.
Нека влезе светлината.
Прага да прекрача.

Да изляза навън и да вдигна лице към небесата.
Поглед да зарея, да се пусна и да се слея,
с танца вълшебен във синевата,
с полета волен на духа и душата.

А когато глава сведа отново, никога да не забравя,
че той живее и диша чрез мен.
Това е моя дух окрилен.
Той едничък ще направи всичко за мен!

Галчица, 22.11.2014, Варна